„Удавниците“ от Дженифър Макмеън (изд. „Benitorial“, преводач: Илияна Бенова – Бени) е напрегнат и динамичен мистериозен трилър. Когато социалната работничка Джакс се прибира от работа, заварва няколко пропуснати обаждания от сестра си Лекси. Джакс подозира, че тя отново е изпаднала в някой от маниакалните си епизоди, и затова пренебрегва неспирните ѝ опити да се свърже. Но на следващия ден разбира, че сестра ѝ е мъртва – удавила се е в басейна в имението на баба им. Джакс пристига в „Спароу крест“, за да погребе сестра си и да прегледа вещите ѝ, и открива, че Лекси е разследвала историята на семейството и имота им. И колкото по-дълбоко се заравя в записките на сестра си, толкова по-тъмни тайни изплуват от миналото.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Телефонът иззвъня малко след пет часа.
– Ало?
– Джаки? – гласът на леля Даян потрепваше.
Още в този момент знаех, че се е случило нещо с Лекси. Явно беше сторила нещо адски глупаво. Веднъж, докато беше в колежа, бе спряла да си пие хапчетата, вследствие на което покри цялата си стая с найлон и я наводни, като прекара вода от женската баня с градински маркуч, нанасяйки щети за двайсет хиляди долара. Друг път изчезна и на третата седмица ни звънна от Албакърки…
– Лекси си е отишла.
– Мамка му, имаш ли някаква представа къде може да е отишла? Помниш ли, когато…
– Джаки… Мъртва е – изхлипа Даян. – Лекси е мъртва.
Явно не бях разбрала правилно. Да, точно така. Някакви връзки в мозъка ми се бяха преплели и бяха доставили грешно съобщение. Облегнах се на стената в кухнята.
– Намерих я в басейна. – Даян се беше разридала и едва разбирах думите ù. – Извадих я и се обадих на 911. Тери и Райън тъкмо пристигнаха.
Тери беше една от най-старите приятелки на Даян. Майка ù, Шърли, беше най-добрата приятелка на баба. А синът на Тери, Райън, беше единственото дете, с което с Лекси си играехме по време на летата в „Спароу крест“. Беше първото момче, по което си паднах. Мислех, че се е преместил в Южна Каролина.
Очертанията на стаята ту идваха на фокус, ту се размазваха. Гадеше ми се.
– Джаки, можеш ли да дойдеш? – попита ме Даян. – Веднага? – още хлипове. – Беше толкова студена. Гола. Устните ù бяха сини. Парамедиците не можеха да сторят нищо. Казаха, че, изглежда, е била мъртва от часове. Точно както се случи и с Рита преди толкова години. О, Джаки. Господи! – избухна в плач Даян.
Изкарвах си хляба, като изслушвах ужасни истории и винаги съм знаела какво да кажа, как трябва да се постъпи. В този момент обаче сякаш подът под мен се втечни, краката ми поддадоха и се свлякох до стената.
Притворих очи и отново се озовах на ръба на басейна; гледах как Лекси упражнява бътерфлая си със сините очила и плувната шапка, как се слива с вълните и тъмната вода я поглъща.
Затворих на Даян с треперещи ръце и изтичах до тоалетната; повръщах, докато в стомаха ми не остана нищо, след което се свих на студените плочки и заплаках.
От чучура във ваната зад мен капеше вода, бавно и методично, като ръждясал метроном.
Опитах да успокоя дишането си, да наложа контрол над накъсаните, хрипливи глътки въздух.
Нямаше как Лекси да е мъртва. Просто не можеше.
Отричане. Първият от петте етапа на скръбта на Кюблер-Рос.
Поех си дълбоко дъх, изправих се и погледнах отражението си в огледалото. Лицето ми беше осеяно с петна, а очите ми бяха подпухнали и зачервени.
– Лекси е мъртва – казах на себе си, за да накарам думите да прозвучат по-реалистично в главата ми. Сълзите замъглиха зрението ми, докато отсреща не ме погледна деветгодишното ми аз, отразено в тъмното огледало на повърхността на басейна.
И сега какво?, попитах Лекси.
Баба казва, че басейнът изпълнява желания.
Доста след полунощ сестра ми ме беше събудила и завлякла до басейна, нарушавайки стриктното правило на баба. Нощта беше студена и по цялото ми тяло под тънката нощничка плъзнаха тръпки. Водата бе по-черна от всякога и излъчваше хлад и слаба зловонна миризма.
И кога точно ти го каза?, присмях ù се, макар да си представях как малката Рита се е промъкнала през нощта до същия този басейн преди години.
Снощи, докато си пийваше шери. Ти беше в банята.
Баба все споделяше тайните си с Лекси. Казваше ù разни неща, които никога не би казала на мен. Възрастните често ù се доверяваха – както когато леля Даян ù беше споменала за агорафобията на баба. Отнасяха се с нея, сякаш бе много по-възрастна, отколкото в действителност. Райън също обичаше да ù подшушва тайни. Бях го хванала дори как ù предава малки бележчици. Бележчици, които тя пъхваше в джоба си и никога не прочиташе. Не беше честно.
Лекси се приведе с лице на милиметри от водата и започна да шепне. Говореше припряно, но решително. Думите ù напомняха напев, в който един и същи израз се повтаря отново и отново. Бях убедена, че каквото и да си пожелае, ще го получи, защото винаги така се случваше с Лекси.
Аз също се приведох; лицето ми бе толкова близо до водата, че дъхът ми образува вълнички по повърхността и нащърби отражението ми. Прошепнах: Иска ми се Лекси да не е винаги специалната. Да не е най-добрата във всичко. Да изпита някаква трудност, вместо всичко да ù се получава толкова лесно. Иска ми се да ù се случи нещо лошо.
Примигнах и пред погледа ми отново изплува лицето на възрастното ми аз. А зад мен без колебание видях сестра си; в очите ù се четеше гняв и тъга.
Как можа?
И в тези няколко мъгляви секунди осъзнах едно – няма как да пазим тайни от мъртвите.
Можете да поръчате тази книга от сайта на издателството.
