Време за четене: 8 минути

„Бяс“ от младия български автор Емил Минчев (изд. „Вижън Букс“) ни предлага неустоим коктейл от детективска мистерия, научна фантастика и психологически трилър.

Добре дошли в град Унтерщат, едно от най-опасните места във Вселената, където всеки крие някаква тайна и нищо не е такова, каквото изглежда. Младо момиче е отвлечено на път за училище. Следите сочат към богат архитект с тъмно минало и зловещ сатанински култ с влияние по високите етажи на властта. Полицаите прекратяват разследването и се опитват да потулят случая. В отчаянието си бащата на изчезналото момиче се обръща към Бънк Ромеро – частен детектив с необикновено развито обоняние, непогрешими инстинкти и желязна воля, който няма да спре пред нищо, докато не надуши извършителите и не осуети чудовищните им планове.

Прочетете откъс от трилъра на младия български автор при нас.

Тръгнаха по пътеката от дялани камъни, водеща до входната врата. Бънк се чувстваше като крадец, но това не му се случваше за пръв път. Един частен детектив често се озоваваше в подобни ситуации. Вече се намираха в подножието на надвисналата отгоре им сграда и чувството не беше толкова смущаващо, колкото преди. Може би зависеше от перспективата. Вратата зееше отворена, а жълтата полицейска лента се бе отлепила и висеше до касата. Влязоха в обширно антре, обзаведено в стил Ар деко: дръзки геометрични форми, агресивни цветове и пищни орнаменти. В центъра имаше широко мраморно стълбище, правещо остър ляв завой. Отвъд него антрето плавно преливаше в още по-просторна дневна, обзаведена малко по-семпло и консервативно. Бънк видя висока дъбова маса, пухкав бял диван и френски прозорци, гледащи към задния двор. Отвътре къщата изобщо не изглеждаше крива. Детективът нямаше представа как бе постигната тази илюзия. Бе очаквал чудати ъгли и стръмни наклони.

–  Може би трябва да се разделим? – предложи Ливи.

–  Добра идея – кимна Бънк и се насочи към стълбите, но вместо да тръгне нагоре, реши да провери какво имаше зад голямата бяла врата в дъното на коридора. Бутна я и се озова в ултрамодерната кухня, която повече приличаше на лаборатория: лъскави бели повърхности, заслепяваща неонова светлина и високотехнологични уреди. Само автоматът за храна сигурно струваше повече от целия му апартамент. Бънк прекоси помещението и отвори двукрилния хладилник. Беше полупразен, но това най-вероятно беше заслуга на ченгетата, известни с това, че опоскват всичко по пътя си, досущ като скакалци. Детективът излезе от кухнята, подуши Ливи в дневната и тръгна нагоре по стълбите. На втория етаж бяха спалните – точно три на брой, всяка обзаведена в напълно различен стил. Само първата изглеждаше и миришеше така, сякаш е била използвана редовно. Другите бяха по-скоро гостни. На етажа имаше и две големи бани и два килера, пълни със скъпи дрехи, включително цял гардероб за шапки и шалове.

Третият етаж беше по-интересен. Тук имаше просторен и светъл хол с прекрасен изглед към града, малка библиотека, пълна с редки книги в кожени подвързии и огромен кабинет с цели четири бюра (едното бе чертожно). Бънк доби усещането, че Пишчек бе прекарвал повечето си време тук – в кабинета не цареше точно безпорядък, но бе доста разхвърляно. Две от бюрата бяха изкормени, тъй като ченгетата бяха извадили вградените в тях компютри и ги бяха отнесли за анализ. Една от картините висеше накриво и Бънк не се изненада, когато я повдигна и откри вграден в стената метален сейф. Не беше заключен, но вътре нямаше нищо. В единия ъгъл на стаята имаше черен кожен диван, върху който бяха сгънати две памучни одеяла. Изглежда Пишчек бе имал навика да спи тук. Бънк се приближи до прозореца. Улицата пред къщата пустееше, но бяха забравили да затворят портата. Детективът изпсува наум. Надяваше се, че никой нямаше да забележи. Нещо привлече погледа му – красив дървен скрин, който бе част от високата дъбова секция, заемаща цялата северна стена на кабинета. Горното чекмедже на скрина не беше затворено докрай. Той се приближи и го издърпа. Вътре беше пълно с менюта на ресторанти. Бяха стотици, на десетки различни езици от всички дванадесет планети. Второто също бе пълно с менюта. Изглежда архитектът ги бе колекционирал. В третото имаше само едно нещо – черна пелерина, сгъната на две. Сърцето на Бънк подскочи. Той веднага извади дрехата и я разгъна. Имаше качулка, точно както бе очаквал. Бръкна в единствения джоб и извади малко черно копче с три дупки.

–  Но къде е маската? – промърмори детективът и надникна в чекмеджето.

–  Какво намери?

Бънк подскочи и се обърна. Ливи го гледаше от прага.

–  Отговор на въпроса откъде е дошъл натискът – отвърна детективът.

–  Натиск? – попита репортерът и влезе в стаята.

–  Върху полицаите да прекратят разследването. И върху медиите да потулят скандала.

–  Какво имаш предвид?

Бънк му показа пелерината и копчето.

–  На колко години беше Пишчек? – попита той.

–  На 102.

–  Значи е бил член от две години.

–  Член на какво?

–  Клуб „Столетник“. Членовете на този клуб носят маски и черни пелерини точно като тази. А копчето е нещо като парола. Показват го на портиера, преди да влязат в сградата, където провеждат своите… срещи. Сигурно отдавна са се преместили, разбира се. Но ритуалите затова са ритуали, защото никога не се променят.

–  Какъв е този клуб? Кой членува в него?

–  Само столетници. Или с други думи някои от най-богатите и влиятелни хора в Унтерщат. Сенатори. Бизнесмени. Съдии. Бивши кметове. Магистрати. Медийни магнати. Сигурно знаеш, че трима души контролират 85% от медиите в Унтерщат?

–  Как да не знам? Нали двадесет години работих за един от тях.

Бънк се усмихна и кимна.

–  Именно.

–  И какво правят членовете на този клуб? – попита репортерът. – Оргии?

–  Не. Правят клонинги, които после убиват.

Ливи се ококори.

–  Клонинги?

–  Имат лаборатория, в която произвеждат клонинги на хора, които мразят. После ги убиват по особено жесток начин на специални церемонии. Присъствал съм на една. Беше отвратително. Мислех, че клубът е бил разтурен след моята намеса, но изглежда съм грешал. Попаднах на тези хора миналата година, докато разследвах смъртта на Елзбет Сонеджи. Дядо й беше член на клуба.

Ливи се намръщи.

–  Работя като криминален репортер от тридесет години и за пръв път чувам за този клуб – рече той. – Казваш, че членовете са задължени да носят маски?

–  Да.

Репортерът се приближи и погледна в отвореното чекмедже.

–  Тук няма маска. Но какво е това?

Той понечи да бръкне вътре, но Бънк светкавично се протегна и сграбчи китката му.

–  Недей!

Бе усетил странна миризма. Надникна в чекмеджето. В долния ляв ъгъл се бе търкулнала сребърна безопасна игла, която просто вонеше на черна магия. Главичката беше от слонова кост и имаше формата на широко ухилен череп.

–  Просто безопасна игла – рече Ливи с укор в гласа, разтривайки китката си.

–  Не е просто безопасна игла. Това е оръжие. Смъртоносно оръжие.

–  Оръжие?

–  Черна магия – обясни Бънк, спомняйки си ръкавицата от човешка кожа, която един от членовете на клуба бе използвал, за да убие клонинг на млада жена. – В този клуб членуват много опасни хора.

–  Намекваш, че Пишчек е бил вещер?

–  Не е задължително да бъдеш вещер, за да умееш да си служиш с омагьосан предмет.

Той внимателно взе безопасната игла и веднага настръхна, все едно бе пипнал оголена жица. Металът беше леденостуден, но главичката излъчваше топлина като жив въглен. Бънк я подуши и изтръпна. Не беше от слонова, а от човешка кост. Ливи посегна към нея, но детективът дръпна ръката си, след което прибра иглата в джинсите си. Имаше чувството, че пъха ледено кубче в джоба си.

–  Какво ще правиш с нея? – попита репортерът, уж невинно, но детективът долови скритото подозрение в гласа му.

–  Имам контакти в Службата. Ще я дам на човек, който знае как да я унищожи без да срине половината град.

Ливи го изгледа странно, но не каза нищо. Бънк осъзна, че може би не трябваше да му признава за контактите си в Службата.

–  Какво откри в дневната? – смени темата той.

–  Нищо – отвърна репортерът. – Изглежда така, сякаш никой не е стъпвал там от години.

Детективът кимна.

–  Цялата къща изглежда така – рече той, – с изключение на тази стая и една от спалните. Предполагам, че е прекарвал повечето си време тук.

–  Бил е работохолик. Така твърдят всички, които са го познавали. Всъщност в една от книгите си самият той казва, че работата е най-важното нещо в живота му.

Бънк се огледа. Изведнъж му хрумна нещо.

–  Между другото, знаеш ли кой ще наследи къщата след смъртта му? – попита той.

–  Парите му отиват за благотворителност, а къщата наследява неговият секретар Апълби.

–  Хм.

Детективът се зачуди дали този Апълби не беше свързан по някакъв начин с клуба. Тази къща щеше да бъде идеално ново седалище. Той върна пелерината в чекмеджето и го затвори.

–  Дали има мазе? – зачуди се Ливи.

–  Би трябвало.

Решиха да слязат долу и да проверят. Откриха една малка врата в кухнята, но през нея се излизаше в задния двор. Дневната изглеждаше точно така, както я бе описал репортерът – като стая, в която никой не бе влизал от години. С изключение на полицаите, разбира се. Един от тях страдаше от халитоза и бе умирисал целия първи етаж. Върнаха се в антрето и точно тогава Ливи я видя – малка бяла врата под стълбището, която се сливаше с бялата стена. Репортерът натисна дръжката. Не беше заключено.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.