„Повест за паяжината в камбаната“ (изд. „Коала прес“) е един от четирите ръкописа, които журналистът и писател Йордан Родопски оставя след смъртта си. Какво се случва всъщност в тази увлекателна история, на пръв поглед изцяло лишена и от паяжина, и от камбана? Кои събития провокират малкия човек да сложи край на съществуването си? Какви са тежестта на самотата и ролята на приятелството? И как обикновеният дърводелец с необикновено светоусещане се изправя срещу страховете си?
Дълбоки въртопи от колоритни спомени, мисли и приказки кръжат и тънко тъкат паяжината на един човешки живот, за да разберем за кого наистина бие камбаната.
Прочетете откъс от книгата при нас.
…Ончо се вдигна обречен, обра с крак русите букли на талаша, отвори долапче и извади две червени папки – първата голяма колкото вестник, другата – малка. Държеше ги и ръцете му бяха като дървени. Разлисти голямата. При всяко движение паусът пукаше и го стряскаше: хол – общ вид; кабинет – общ вид… Мушна пръста си в средата: библиотека № 3 – детайли. Детайли… Двайсет и седем листа имаше в папката и архитект Радосвета Томова бе направила всичко сама: рисунките, чертежите, размерите и изчисленията. Цяла седмица ги умуваха тогава, преди три години, само че първия ден Ончо не разбра нищо, защото гледаше нея, където му попаднеше погледът – там оставаше като залепен, а вечерта, докато си събуваше патъците, си рече: „Арменец, и ти мислиш, че си живял…“ На следващата сутрин вече различаваше това-онова в чертежите и когато тя отвинтваше термоса, носеше си кафе в работилницата, защото не можела без кафе, тогава чак забеляза, че и нейните ръце са с по пет пръста и защитавайки душата си, се мъчеше да си спомни дали някоя от жените, които беше познавал навремето, нямаше горе-долу такива ръце. След няколко дни всичко около обзавеждането беше ясно и се скараха за едни сглобки. „Вие, майсторе… така…“, „вие… майсторе… онака…“, но очите ѝ станаха рибешки и се прегърби, а Ончо загря, че повечето от жените, които беше познавал навремето, на тая могат да ѝ дадат аванс, щото ако ѝ свалиш синджирите, ще остане само страхът за сглобките или за нещо друго, по-дребно от въшка.
Във втората папка, облечена отвътре с черен плат, имаше залепени парченца рендосано орехово дърво колкото кибритени кутийки: № 1, № 2 и така до № 4, за да може после всеки цвят да иде там, където е отбелязано на чертежите.
Е, това е… Дърводелецът върна папките, бутна с крак вратичката на долапчето и легна по гръб на ореховата талпа. Дръжката на гергината го пипна на голо със студено пръстче; сплете ръце под главата си и се вторачи в тавана. В полумрака горе различи люлки паяжина, натежали от прах. Напрежението и умората искаха сън, но чувството за опасност, която приближава вратата, не му позволяваше да се отпусне и да заспи. Само лежеше вцепенен, закичен с последния си кураж, и гледаше тавана. Там паяжините се развяваха като ръкави на илюзионист: ето, този възрастен мъж сега ще се отдели от дъската и изопнат, ще увисне във въздуха… Купчините дървени стърготини шушнеха, сякаш нощта стъпва по сухи листа и си отива, и тая нощ си отива.
„Няма тя да говори с тебе, а баща ѝ…“
Силуетът на архитект Томов веднага се появи в главата му, отначало неясен, приличаше на слепен от буци мъгла, после се източи, доби форма и започна да расте. Ончо опита да го задържи там, но оня растеше, излезе и застана до банцига, прав и схванат като кукла. Странна работа, дърводелецът видя и себе си до летвите, с ръце в джобовете на мантата и подпрял задник на тезгяха. Части от мозъка му спяха, други пулсираха възпалени и при това положение нямаше сили да се чуди как станаха трима. Защото знаеше, че той, Ончо, лежи на талпата. Натисна и я усети с тялото си. „А-а, помисли си, че то така лесно…“ Горещина го лъхна. „Прати душата си да се каля, пък ти гледай…“ Ония стояха и чакаха какво ще реши. Не можеше да ги спре, човек дава мило и драго за вест от неминалото време, сега щеше да види нещо, дето ще стане след пет дена. „Мамицата му…, сети се. Що и с хубавото не е така… Да го знаеш, че идва.“ Щом си го помисли, и те веднага разбраха, че е съгласен, архитект Томов пристъпи и дърводелецът извади ръце от джобовете на мантата си.
– Къде са мебелите, майсторе?
– Няма мебели, архитект Томов.
Мълчат и се гледат. Ончо лежи на талпата, паяжините горе се клатят.
– Ако си решил да си правиш шеги, майсторе, не си избрал нито времето, нито човека…
– Знам…
– E?
– Няма мебели, архитект Томов…
Гостът хвана стол, удари двата му крака в пода, за да паднат по наклонената седалка триците, и се настани.
– Нека караме по ред. Ако греша, ти ще ме поправяш. Преди три години сключихме договор за обзавеждането на новия дом на дъщеря ми Радосвета.
– Да.
– Договорът е нотариално заверен заедно с един екземпляр от проектите и образци от дървото…
– Заверен е.
– В него ти се задължаваш в срок от трийсет месеца да монтираш изработените от теб или с помощта на трети лица двайсет и един квадратни метра библиотеки, бюро със специална конструкция, елипсовидна маса и шест стола, чертожна дъска и шкаф за документи, две ниски масички и две софи, които оформят кът за почивка, холова гарнитура, включваща… Има ли смисъл да ти припомням?
– Няма.
– Насочихме се към теб, защото отзивите бяха добри, и освен това пое ангажимент сам да си доставиш необходимия материал – осем кубически метра първокачествена орехова дървесина. Пое ли?
– Поех…
– Не възразихме, когато намери материала чак в някакво село до Благоевград и каза, че трябва да съхне там, защото тук нямаш подходящо помещение. После реши да правиш и мебелите в Благоевград, в чужда работилница. Добре, съгласихме се, макар че ни се искаше да наблюдаваме поръчката отблизо, това не са нощни шкафчета, а обзавеждане, което струва колкото половин апартамент. Заяви ни, че няма да има проблеми, разполагаш с подробни чертежи и образци от дървото…
Майсторът печално кимна с глава.
– През миналата зима докара елипсовидната маса, един стол, и двете най-често повтарящи се библиотечни секции. Трябва да признаем, че Радосвета остана доволна от работата ти…
– Трябва.
– Това са мебелите, които са опаковани с найлон там в ъгъла, и ако тогава аз лично имах някакви съмнения… През пролетта ме увери, че всичко върви добре. Накарах те да направиш списък на онова, което е окончателно готово, за да го дам на дъщеря си. Греша ли някъде?
– He.
– Преди два месеца те намерих, за да ти съобщя, че в началото на ноември Радосвета ще сключи брак и искаме новото обзавеждане да бъде нашият сватбен подарък, една приятна изненада за нейния бъдещ съпруг. Тогава призна, че двете софи не са готови, но ще положиш всички усилия…
– Признах…
– Специално ти донесох покана за сватбата, празник в моя дом…
– Да…
– Сега искам да чуя какво не е готово и защо!
– Няма мебели, архитект Томов.
Мълчат и се гледат.
– Слушай, или аз съм луд, или ти! Как няма? Какво искаш да кажеш, че през цялото време си лъгал? Че ореховите трупи в Благоевград още си стоят с кората?
– Няма и орехови трупи…
– А това какво е там в ъгъла, под найлона?
– Тука ги правих. Преди години отрязаха един орех, като разширяваха промкомбината, и го купих…
Архитект Томов присви очи и се изправи. „Не прилича на дъщеря си тоя човек.“
– Разбрах… – Хвана с две ръце облегалото на стола и се наклони напред. – Разбрах, Иванов. Учим се, докато сме живи… За съжаление. Само че инфаркт няма да получа, ще те дам на прокурора. Взел си половината пари, всичко е документирано.
И си тръгна, все едно че е ял в закусвалня и излиза, какво да прави повече там. Но спря и се обърна.
– На какво си разчитал?
Дърводелецът не отвори уста. Гостът почака точно колкото трябва, за да чуе нещо, ако бъде казано, и притвори внимателно след себе си вратата. „Не прилича на дъщеря си тоя човек.“
А в среднощната работилница останаха двама, разделяха ги пет дни, които още не бяха дошли. Единият лежеше на талпата и усещаше сърцето си празно и слепено. Злоба започна да го пълни, човек понякога е жесток с най-близките си, да не говорим пък какъв може да бъде, ако отдели удобна част от себе си и я облече в манта.
– Що не му отговори бе, арменец?
Другият тъжно изкриви устни.
– Казвай!
– Нямаше да разбере…
– А-а-а… Нямаше, викаш. Щото ти повярва на белите мустаци, пък ти с мангизите му си построи вила. Построи ли я, арменец?
– Почнах я с мои пари.
– А-ха… И докъде я докара с твоите пари?
– Щяха да ми вземат мястото, ако не бях почнал… Наредба излезе за вилните зони…
– Докъде я докара, те питам!
– Докъдето можах, в балкана е скъпо. Един камион пясък да закараш, колкото струва пясъкът, двайсет пъти повече струва превозът…
– Колко изгради, бе, с твоите пари?
– Излязох метър над нивото.
– И?
– И когато тръгна, не можах да спра стрехата…
– А-а-а… Не можа да я спреш, викаш, що не го вдигна още метър и двайсет и не го покри? Нямаше да ти вземат мястото, около тебе природа…
– Защото… Не можах да спра стрехата, нали ти казах.
– Къде си живял, арменец, в палат ли, та не можа да я спреш? Дето са имали, те са жадни, пари при пари отиват и имот при имот. Ти какво си имал?
– Аз ли?
– Ти, ти…
– Нищо. През лятото в Квартала окачваха черничеви пръчки под покривите.
– Това го знаем. Друго, друго какво си имал?
– …завързваха дебелия им край под керемидите, пък тънкото висеше надолу и на него окачваха две тухли, та да опъват пръчката. Всяка сутрин ги мажеха с олио, олиото да попива, да храни ликото и цялото дърво чак до сърцевината, която е мека и някои я пробиваха после с нажежена тел, от основата към върха, и оставяха тела вътре. Съхнеха бавно, на сянка, северната страна на Квартала беше прозорци и пръчки, а вечер, който нямаше стълба, чакаше комшията да свърши и пак ги мажеха дебело с олио, в едната ръка кутията, в другата парцала, нагоре-надолу по стълбата, за през нощта. Защото не се знаеше какво ще е времето, имаше такива нощи, че водата в чашата се изпаряваше, и други, в които духаше вятър и свиреше в опънатите върхове на пръчките, тънки като спици. Жените стояха под стълбите и кълняха. Заради олиото…
– Слушай, мухльо, говорим за друго!
– …и най-голямата мъка на баща ми беше, че къщата ни нямаше толкова висок покрив, та да увесиш да съхне триметрова рибарска пръчка от черна черница. В земята беше къщата. Изкопахме дупка, тухлите да висят в дупката, ама излезе вода… Нали сме на десния бряг, пет крачки имаше до върбите и Марица, затова излезе вода…
– А-ха…
– …и аз на петдесет и седем години не можах да спра стрехата… Исках високо да е, високо.
– Стой си на мястото!
Ончо с мантата тръгна, бавно и необратимо, както пада дърво.
– Не се приближавай, ти казвам!
Оня продължи тих, отворен за забравеното време и за времето, което идва, глух за думи.
– Недей! Още ще те питам!
Оня поклати глава, в очите му нямаше срам, нито злоба, само цел.
– He! – викаше Ончо, легнал на талпата, докато другият се надвесваше над него и видя как остана без крака, защото като по релси влизаше, откъдето беше излязъл, покри го целия и се стопи.
Скочи изпотен и разбра, че е сам между четирите стени на дърводелската си работилница, сам и окаян. Уплашена мишка се спусна по найлона като по пързалка и си отиде.
„Сънувах ли?“, прокара длан по лицето си бавно, бавно, от челото до врата. „Сънувах.“ Седна и подпря гръб на стената, лек, все едно че е бил болен, изпотил се е, изтъркали са го със сухи кърпи и е облякъл чиста пижама. „Самичък съм“, огледа кьошетата. „Само че вилата Томов не може да я барне, тя е на името на сестрата, пък сестрата е на седемдесет и три и е кьорава.“
Успокои се, унесе се пак, но тогава те дойдоха. До един хора от Квартала и без да приказват, вдигнаха талпата на раменете си, а на талпата Ончо лежеше по гръб, закичен с гергина. Жените придържаха вратата, та да могат да излязат. Надвечер е, по улиците пълно с народ, денят отива да си ляга и се провира между тролейбусни гуми, некролози, мераци с крила, швепс и покривки на карета. Хората ги питат „Кого носите?“ и им правят път да минат, пък те им отговарят „Ончо боклука носим, да го изтърсим в Марица“.
О-па-а-а… Името на реката, остро накрая, описа дъга и се заби като копие в съня. От дупката се процедиха миризми, нечакани и благодатни. Ончо ги ловеше тревожен, бълбукна вода, тръгна, завъртя клечки, облиза пясък и удари в подмол, ширна се, виж я, виж я, ако не си я виждал, тръгнаха диги, канали, тополи и каици, дърводелецът скочи да ги настигне и спря в талаша.
Постоя така доста време. Погледна си часовника – три без десет. Три без десет през нощта. Отиде зад банцига и отвори шкаф, тесен и висок до тавана. Вратата се беше изметнала, отдавна неотваряна, притискана от струпания материал, освобождавана от банцига и притискана пак, та се наложи да вкара в процепа пила. Вътре в шкафа клин от трици като навят сняг. И въдичарски пръчки като сноп: с макари и без, с порцеланови пръстени и без, с коркови дръжки и без, и две от черна черница, дълги и сиви като мишки, пръчки за „шип“. Високо горе видя дъното на рибарския кош и през него като екватор минаваше брезентовата презрамка. Тогава реши да умре. Беше събота, направи си сметката и реши да умре във вторник, на 19 септември…
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.